Кеят на мъглите

0/5 ( ratings)

За мнозина авторът е абсолютно неизвестен, други са чували емблематичното заглавие на книгата му, трети го асоциират с едноименния филм с участието на Мишел Морган и Жан Габен . Освен че е автор на множество романи, Пиер Мак Орлан пише песни, изследване за Тулуз Лотрек и над 180 статии и студии, посветени на изобразителното изкуство.
Писан в далечната 1927 г. „Кеят на мъглите” е и до днес шедьовър на реализма във френската литература. Скептична съм към определението „поетичен реализъм”, дадено към анотацията на филма. Всъщност, историята е толкова мрачна и неоставяща и лъч вяра в доброто, че за поетичен реализъм ми се струва трудно да се говори. Затова приемам за по-правилен терминът реализъм. Българското издание е съпроводено с прекрасен предговор на проф. Симеон Хаджикосев, един от най-добрите познавачи и анализатори на френската литература. Тук няма да повтарям казаното от него, нито ще описвам самата книга, тя просто трябва да се прочете.
Сюжетът е крайно прост и изчистен – една зимна вечер, прекарана в малко парижко заведение „Пъргавият заек” и последвалите поврати в живота на присъствалите посетители. Постепенно късните часове на нощта събират около огнището на собственика Фредерик няколко души с доста колоритни характери. Всички са млади, неспокойни и бунтари по своему. Открояват се, без да си съперничат помежду си: Жан Раб – млад мъж без професия, който от време на време рисува; чувствителният художник Мишел Крос, превърнал се по стечение на обстоятелствата в художник на полицията; войник-дезертьор от колониалната армия и крехката парижанка Нели. Към компанията им за кратко се присъединява и касапинът Забел, преследван от група нападатели.
На фона на заснежения Париж от началото на века – чува се само голямата камбана на църквата Сакре-кьор, героите са като откъснати от света. Но дори в това привидно уединение образите им изкристализират като на самотници, опитващи да променят начина си на живот. И всеки с по няколко думи разкрива самотата и неспособността да се адаптира в обществото. Дали поради гордост, прекалена честност или друго, авторът оставя този въпрос отворен. Симптоматична в този аспект е една мисъл на Мишел Крос - художникът, който предчувства престъпленията и носи усещането за смърт: ”Всички сили обичат върховете. Мисълта обича заострения стоманен връх на перото; мълнията предпочита платинения връх на гръмоотвода; а чувствителността – нежната заобленост на пръстите; леката танцьорка изящно пристъпва на върха на палците си, а на високите планини надменно се веят знамената на хората”.
Оказва се, че в човешкото общество единствено стремежът към нравствени върхове е непостижим. С това трагично внушение авторът не се бои да бъде укоряван в песимизъм. Наистина, снегът в неговият роман за кратко запазва белият си цвят, скоро става кървав, а животът се оказва без никаква стойност. Алчност, презрение към личността, неспособност да се радваш на простичкото щастие, са само част от откроените от Мак Орлан недъзи, водещи героите му към падения.
При това, любопитното е, че фон на действието не е предстоящата Първа световна война, нито пък самите военни действия. Само на едно място, във връзка с възрастта на героинята Нели, която от скука, не толкова от липса на средства, се превръща в проститутка, авторът е загатнал, че до войната остават още 2-3 години. С това наглед небрежно определение „две или три години преди избухването на войната” той дискретно намеква, че не моментът, нито някаква криза в социалната, политическата сфера обуславя решенията на героите и техните избори.
И именно това е най-ужасното. Пиер Мак Орлан разкрива, че човешката жестокост е постоянна величина и тя се развихря с най-голяма сила в предвоенни, следвоенни, изобщо във всякакви времена, като не е провокирана, нито пък е функция от военен сблъсък, а е вътрешна потребност. Затова и не е чудно, че повечето от героите в „Кеят на мъглите” загиват в мирни условия, а тези, които остават, са се превърнали в трупове, изгубвайки душите си.
Най-добра илюстрация на минорното настроение и песимизма на Мак Орлан е финалната сцена, изобразяваща танците в едно парижко кабаре. Танцуващите фокстрот са видени като автомати, една верига от хора без лица, наречени от автора „покорни рожби на времето си”. Участниците в този мъртвешки танц са всъщност сходни с героите от началото на романа. Макар и млади, вече се движат с безкрайна меланхолия, а нощта вместо да е празнична, носи предчувствие на нещо страшно. Тук, в отделен параграф е откроена нарочно годината – вече отминалата 1919 г. Тя е следвоенна, очакванията са за утеха, радост, но не това е настъпило, както личи от следното категорично и стряскащо определение на автора: „Миризмата на дансинга, както и тази на 1919 г. е сладката и блудкава миризма на кръвта”. Нищо не се е променило, хората си остават същите с техните низости, страсти и ненавист. Твърде рано и твърде бързо те достигат кеят на мъглите, откъдето няма път за никъде.